Крсте Мисирков

Глорификација и

демистификација:

„Фокус“ бр.646 Скопје 16.11.2007

<!– –>

Кръвта вода не става

The Assassination of the Yugoslavian king Alexander in 1934

Простички истини

Старите хора помнят отдавна. А когато цял живот са били дипломати и журналисти, са истински извор на достоверна история. Такъв пример е Евгений Силянов (1907-1997). Син на легендарния летопис на борбите на българите в Македония Христо Силянов, Евгений е дипломат, легационен представител на България в Париж и в ОН, участник в преговорите по Крайовската спогодба (1940). Идването на комунизма го заварва в Париж, той отказва да признае новия режим и е лишен от българско гражданство. Oстава завинаги в емиграция. Превръща се в една от водещите фигури в българската секция на радио“Свободна Европа“в Мюнхен. Дългогодишен журналист в“Пари Мач“, член на международния ПЕН-клуб, Париж. Видял е толкова много, знае толкова много, че за него целият „македонски въпрос“, по който все още страстите са толкова диви (пример боят в Скопие между феновете на ЦСКА и Вардар) е нещо съвсем ясно и „не се проблематизира“. Ето какво казва Евгений Силянов за понятието „македонизъм“ в книгата на Ирина Недева „Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов“ :

- Какво беше отношението на Христо Силянов към тезите на „македонизма „?

- Има работи, които са толкова различни, че едва ли бих могъл направо да ви дам отговора на баща ми. Най-напред „македонизъм“ е сравнително нова дума. Аз не я знаех. Мисля, че се появи, ако не се лъжа, веднага след Балканската война. Един от най-известни сръбски идеолози въведе термина „македонизъм“, което подсказва, че още тогава някой се сеща, че посърбването на тези българи ще стане мъчно. И че заради това е може би политически по-тактично да се издига „македонски дух“. Нещо, което с тази задна мисъл и в този контекст, е напълно антибългарско. Сърбите започнаха да се питат дали не е по-добре да кажат на македонците, че са южни славяни. Да започнат да ги бият в участъците, ако казват, че са българи, а не македонци. И да им оставят това съзнание, защото тогава те ще се откъснат от България и би било много по-лесно да ги присъединят.

Думата „македонизъм“ я чух наново в днешно време, когато пак се сложи македонския въпрос. Около споровете: „Вие ни признавате историята, ние ви признаваме езика…“ Някъде още по Тодор Живково време.

- Сигурно и преди това. Поне от края на 40-те години, когато комунистическата власт въвежда в паспортите „македонска народност“.

- Винаги в българските паспорти преди комунистическо време — какво е било след това не знам — та във всеки български паспорт имаше поданство и народност. Във всеки. И винаги. Откакто има паспорт, защото ние сме държава, в която има малцинства. И имаше едно разделение: Поданството е едно — българско, но турците са си турци, евреите — евреи, затова се казваше народност — израилтянска. Във Франция в паспорта пише само националност. Какъв сте етнически — това не се вписва в паспорта. Така е и във Великобритания. А пък в самата България комунистите признаха македонци с преброяване на македонска народност. Първото — през 1947 г..

- Преди 1944 г. говореше ли се за „македонска народност“?

- Не. Не си спомням такъв случай. Идеята да се подчертае, че примерно човек от Петрич е македонец, не е минавала в ума на никого. Бих бил много учуден да е имало в някакъв паспорт като народност „македонска“.

Казвам ви: идеята, че македонството е народност, никому не е минавала през ум. Като ви го казвам, в това няма никакъв патриотизъм. Това е фактическото положение на нещата. Както мога да потвърдя, че никой път не съм чувал баща ми да говори македонски. Положително, след като е бил в Солун, той е говорил някакъв български диалект. Впрочем за него не е сигурно, защото е израснал в Цариград, където е бил на училище, там той учи български. Но искам да кажа, че ако някой македонец идва от Крушово и отива в Цариград, той ще говори на крушовски, щом не знае да чете, да пише и не ходи на училище.

Да вземем примерно Симеон Радев. Той, трябва да кажем, имаше лек диалект, но баща ми нямаше. Майка ми все намираше, че нещо не е както трябва, но той диалект нямаше. Само от време на време можеше да каже: „Со кротце и со благо“, но то беше в кавички, доколкото повтаряше фразата на Ляпчев.

Не знам дали съм ви казвал, че например от Гоце Радев, който беше стопроцентов македонец и Главен секретар на министерството, никой път не съм чул и сянка от диалект, когато говори с мен или с някой друг чиновник. Но когато говореше с хора като баща ми например, тогава можеше да се изтърве. Спомням си веднъж, че бях влязъл при него и той казва: „О, трябва да се обадя на татко ти“. Вдигна телефона, за да му се обади за някаква статия, с която политически не беше съгласен. И го чувам да казва: „Христо бе, зошчу ги правите тия работи?“ Но това беше, защото говори с него. С мен, когато говореше, никога нямаше да каже „зошчу“, ще каже „защо“. Такива случки мога да намеря в целия си живот. Баща ми не съм го чувал да говори така, но Гоцето го чувах.

Понятието „македонизъм“ не съществуваше. Че може да има друго, освен българи-македонци, оттатък или отсам България, беше просто изключено.

- Българската кауза за Македония вдъхновяваше ли ви лично?

- Тъкмо това исках да ви обясня. Затова ви казах, че е по-дълго: трябва да се започне от това как въпросът изниква въобще. За да ви отговоря, трябва да обясня какво е било, какво ми идва на ум, заговори ли се за „национален дух“.

Вижте, имаше неща, с които човек просто проговаряше: като започне да учи, като отиде на училище и започне да слуша какво му говорят. Бих казал, че още преди да започне да срича и да може да говори, всяко дете от моето поколение вече знаеше, че Македония е българска, изгубена на Берлинския конгрес, поради берлинската неправда, просто нямаше друга дума за това… За националните ни идеали се говореше без никакви кавички. Така се произнасяше, като нещо във всекидневния език. В съкращение, за да не се говори всеки път за освобождението на Македония.

- Като за „българската кауза“?

- Другото е по-книжовно. За националните ни идеали се говореше във всекидневния език. Така че, ако ми зададете въпроса…

- Кои са националните ни идеали…

- Или какво е националното ни съзнание по отношение на Македония, ще ви кажа, че това беше въпрос, който не се поставяше. Това беше нещо, което се знае така, както се знае кога Аспарух е минал Дунава.

- В социологията има термин за факти, които не се проблематизират. Както е безспорно, че дъждът вали от небето.

- Хубав е изразът: „Не се проблематизират“. Това е пак някаква книжовна измислица. Не знам откъде е дошла, нямаше я тая дума. Но е добра. Приемете тогава, че за няколко поколения Македония беше нещо, което „не се проблематизира“.

 

http://petyr.blogspot.com/2007/10/blog-post_18.html

Що за народ

Що за народ е този, на който учителите му учат децата вместо да мислят да вярват и призовават към самоограничаване и изолация?

Що за народ е този, който веднага кръщава с „предател“ всеки, осмелил се да погледне в страни?

Що за народ е този,  на който водачите ги е страх да му кажат реалното положение и търсят как да го подготвят за истинския живот?

Що за народ е този, на който все другите са му виновни за всичко, което се случва с него?

Що за народ е този, който плаче за поробителите си и не може да се грижи за себе си без тях?

Що за народ е този, който плаче, че искаш да му навредиш, когато му помагаш?

Що за народ е този, който плюе по държавата, която първа призна неговата държава и убедил едната суперсила да я признае?

Що за народ е този, който за свой най-голям враг счита народа, с които е най-близък?

Що за народ е този, който прекръства дядовците си и мрази това, за което те са давали живота си?

Що за народ е този, който се кръщава различно от дядовото си презиме и слави една част от делата им, а друга се прави, че не вижда?

Що за народ е този, който не смее да приеме произхода си?

Що за народ е този, който краде чужда история и разчита, че на измислици и лъжи може да изгради здрава държава?

Това е той – македонският народ.

Дали има бъдеще този народ?

Според мен няма.

Този народ показа, че не може да съществува съвместно с реалността.

Никой от този народ не поглежда истината. Страхува се, че погледне ли я, ще престане да бъде македонец. Който се осмели да я погледне, тутакси бива обявен за предател.

Два са реалистичните, а следователно и етносите с бъдеще в Македония: българите и албанците.

И някои други дребни етноси, които се крият зад македонския народ, за да могат да го манипулират. Но знаят кои са и когато усетят, че този народ пада ще го стъпчат, за да преминат нататък.

Македонците са химера. Измислица, която отива натам, от където тръгна – света на приказките.

Онези ужасяващи приказки, разказвани от чужд господар.

На българите отново се пада товара да спасяват Македония.

Боже, помогни им!

Те знаят какво вършат!

http://boriss.blog.com.mk/

<!– –>